Момчето ходи на пиано от два месеца. Харесва му и всичко върви добре – плавно и приятно. Учителката е мила и търпелива, което изключително много помага за създаване на спокойна атмосфера.
Но напоследък усещам застой, просто липса на развитие. От музика не разбирам, но зная, че каквото и да учиш не може да има постоянен прогрес и такъв период е нормален. Обаче амбициозната майка в мен е доста неспокойна.
И намислям да поговоря за това. Направо ми иде да викам: „Ако се беше упражнявал повече сега нямаше да свириш това за петнайсети път на урока и щеше да учиш вече нова мелодия!“ Отварям уста и се чувам да казвам:
– Забелязах колко много се стара на урока. Все по-хубаво свириш.
– Да, – отговори ми Момчето, – беше ми много приятно.
Наистина не зная защо казах точно това, но усетих как напрежението се разтваря в сивотата на мрачния ден и една топла светеща капсула от мама и Момче продължи да крачи под снежинките към дома.
А по-късно вътре, на топло, Момчето седна пред пианото и си изсвири мелодиите. Без подкана, без натякване и без мърморене.
Така ми се иска във всяка подобна ситуация да намирам топлите и окуражителни думи въпреки всичко, на което съм научена, за да мога да подкрепя здравословно развитието на Момчето...
А сега сте вие! ➡️ Какво мислите за ситуацията, как бихте подходили на мое място? Има ли друго поведение, което сте изпробвали и е дало добри резултати?
Коментари
Публикуване на коментар