Имате ли доверие на детето си? Спокойни.ли сте, че то ще се научи без поправяне, а по-скоро чрез наблюдение? Вярвате ли, че само би поискало и съумяло да надрасне грешките си? Вярвате ли в естественото учене, наложено от ежедневието, не от оценяването, сравняването и състезанието с другите? Мислите ли, че оставено на себе си детето ще избере да се развива и да учи?
Много въпроси, знам.
Обаче, ако си поемем дълбоко въздух, ако върнем в ръцете на децата инициативата за учене, ако повярваме в тяхната вродена любознателност и се успокоим, ако ученето престане да им се случва и вместо това те започнат да го ръководят... точно тогава ще се случи вълшебството, за което цялата страна копнее. Защото само когато човек прави нещо с желание го прави добре. Без значение от възрастта. Няма как чужд стремеж наложен отвън да стане вътрешен.
И така... Тези „мохи“ не ги поправих.
За сметка на това се смяхме и обсъждахме планирането на капана, крайно необходим в тогавашната ситуация.
Дори похвалих момчето за краснописа без редове в края на първи клас. Не е достатъчно добре ли? За мен е. Защото е написано с желание. Защото е важно ръкописното писане да е удоволствие и любим начин на изразяване, а това не се постига със страх от оценяване.
И знаете ли, сигурна съм, че следващия път мохите ще се сдобият с „у“ и без моята поправка, защото Момчето чете всеки ден. И вижда. И запомня. Но за да стане това, аз трябва да направя крачка назад, да се отдръпна и да му дам възможност и време да се научи сам. И сам да поеме отговорност за онова, което знае или иска да научи.
Коментари
Публикуване на коментар