Цитат от книгата „Детето и ние“ с автори д-р Хаим Гинът, д-р Алис Гинът, д-р Х. Уолас Годард
Родителите винаги търсят начини да възпитат у децата си чувство за отговорност. В много домове се разчита ежедневните домашни задължения да предоставят решение на този проблем. Хвърлянето на боклука, приготвянето на храната, поливането на цветята и миенето на съдовете се смятат за ефективен повод да развием чувство за отговорност, докато детето расте.
В действителност тези ежедневни домашни за дължения, макар и важни за поддържането на дома ни, може да нямат положителен ефект за създаването на чувство за отговорност. Точно обратното, в някои домове ежедневните задължения водят до ежедневни битки, предизвикващи съпротива и гняв както у децата, така и у родителите.
Принудителното изпълнение на тези задължения може би ще доведе до послушание и до чисти кухни и дворове, но може да има нежелателно влияние върху формирането на характера.
Простата истина е, че отговорността не може да бъде насадена отвън. Тя може само да се развива отвътре, да се подхранва и насочва чрез ценностите, възприемани в дома и общността.
Отговорност, която не се корени в положителни ценности, може да бъде антисоциална и деструктивна. Членовете на престъпни организации демонстрират огромна лоялност и силно чувство за отговорност в отношенията си помежду си и към своята банда. Терористите изпълняват своите задачи с върховна сериозност. Те изпълняват заповедите, които получават, дори с цената на собствения си живот.
Източникът на чувството за отговорност
Тъй като желаем нашите деца да израснат като отговорни личности, ние искаме тяхното чувство за отговорност да се корени във висши ценности, като уважението към самия живот и грижа за човешкото благо: с по-прости думи, състрадание, грижа и съпричастност. Обикновено не разглеждаме проблема за чувството за отговорност в целия му мащаб. Разбираме чувството за отговорност или липсата му в крайно конкретни негови проявления: като разхвърляната детска стая, като лоши оценки в училище, като небрежно написано домашно, като неохотно свирене на пианото, като нагло непослушание или лоши обноски.
Въпреки това децата могат да бъдат учтиви, спретнати и с подредена стая, да изпълняват задълженията си прецизно и все пак да взимат безотговорни решения. Това важи с особена сила за деца, на които винаги им се казва какво да правят и които по тази причина имат много малко възможности за лична преценка, за избор и за развитие на лични стандарти.
От друга страна, децата, на които е дадена възможност да взимат решения, израстват психологически уверени, а като възрастни успяват да изберат и работа, която да ги удовлетворява.
Вътрешната емоционална реакция на децата на възпитанието, на което ги подлагаме, е решаващ фактор за степента, в която те ще научат онова, което искаме да знаят. Ценностите не се преподават директно. Те се възприемат и стават част от мисленето на детето само посредством осъществяване и уподобяване на хората, които спечелят тяхната любов и уважение.
Така проблемът за чувството за отговорност отново се прехвърля върху родителя, или по-точно – към ценностите на родителя, въплътени в ежедневните грижи и отношения, които подхранват топлите чувства между родител и дете. Въпросът, който стои пред нас е: има ли такива определени отношения и действия, които можем да се надяваме, че ще възпитат желаното чувство за отговорност у нашите деца?
Чувството за отговорност у децата започва да се формира от отношението и уменията на родителите. Отношението включва нашето желание да позволим на децата да чувстват всичко, което чувстват; умението включва нашата способност да демонстрираме на детето приемливите начини за справяне с тези чувства.
Трудностите при изпълнението на тези две изисквания са изключително сериозни. Собствените ни родители и учители не са ни подготвили да се справяме с емоциите. Самите те не са знаели как да се справят със силните чувства. При сблъсъка си с бурните емоции у децата те са се опитвали да отричат тяхното съществуване, да не ги признават, да ги потискат или да ги разкрасяват. Те са използвали следните безполезни изрази.
Отричане на съществуване: Ти не мислиш наистина това, което казваш; знаеш, че обичаш братчето си.
Непризнаване: Това не си ти, просто си разстроен, защото си имал тежък ден.
Потискане: Ако кажеш думата „мразя“ още веднъж, така ще те напляскам, че да помниш цял живот. Едно добро дете никога не чувства такива неща.
Разкрасяване: Ти всъщност не мразиш сестричката може би просто не я харесваш. В нашия дом никой никого не мрази, всички се обичат.
Този вид изказвания пренебрегват факта, че емоциите, също като реките, не могат да бъдат спирани, те могат сама да бъдат насочвани в определена посока. Силните чувства са като прелелите води на Мисисипи чем съществуването им, не можем да отречем съществуването им, не можем да им дадем лицеприятни обяснения, не можем да ги наречем с друго име. Да се опитаме да ги игнорираме означава сами да предизвикаме бедствието. Те трябва да бъдат разпознати и силата им да бъде призната. Към тях трябва да се отнасяме с уважение и да ги пренасочваме с огромно умение. Насочени по разумен начин, те могат да заредят с енергия нашето съществуване и да внесат светлина и радост в живота ни.
Коментари
Публикуване на коментар