Понякога минават седмици, без да сме отворили албумите за наблюдение на природата. Оставяме недовършени рисунки дори и сега – в този щедър пролетен сезон.
Но това не е непостоянство.
По-скоро е доверие – че няма нужда да бързаме, че не всяко преживяване трябва да бъде уловено веднага на хартия...
Забелязваме как природата се променя, следим отблизо птици, насекоми, дървета, но не винаги бързаме да ги „уловим“ на хартия. Има една тиха радост в това да присъстваш в мига, без да превръщаш всичко в задача. Да оставиш вятъра, светлината и цветовете да минат през теб – без да ги задържаш.
Природата не бърза, и ние се опитваме да сме като нея. Албумите ще ни почакат, белите страници няма да избягат. Важното е, че очите ни са отворени, а сетивата – будни.
А когато моментът и вдъхновението се срещнат естествено, без принуда, ръката сама посяга към боите. Тогава се ражда нещо истинско. Не просто рисунка, а спомен, прелят в цвят. Като тази тук – чиста пролет, със синигери, кацнали сред цъфналите клонки, родена от един дълъг следобед на тихо наблюдение.
Коментари
Публикуване на коментар