В сряда споделихме равносметката – книгите, броя страници, годината в списък.
Днес ни се иска да погледнем от другата страна на тези числа – там, където четенето не се измерва, а просто се случва.
Тихо. Близо. Заедно.
Ако ни следвате отдавна знаете, че в края на всяка година си правим равносметка на прочетените книги.
Лесно е, защото водя читателски дневник. Започнах го с първата книга, която прочетох на момчето, когато беше още на няколко дни.
Оттогава страниците се трупат, историите се сменят, а ние растем заедно с тях.
Изминалата година обаче беше по-предизвикателна за нас в някои отношения.
И съвсем естествено това се отрази и на четенето. Факт е, че четохме чувствително по-малко.
Да, четенето не е състезание. Не е в броя книги, нито в страниците.
Но когато го възприемаш като начин на живот –
като начин да разбираш света,
да учиш още и още,
да живееш в различни светове
и да развиваш въображението на детето си –
тогава липсата му се усеща.
Някак тихо и без обвинения разбрахме, че животът ни през изминалата година не е преминал точно както бихме искали.
Зная колко е лесно с порастването на детето четенето да се занемари.
Денят изтича между учене, музика, спорт, игри навън, задачи.
Книгите остават за после.
А после идва нещо друго.
И четящото дете остава в спомените ни.
И все пак.
Ето ни днес.
Един до друг.
Уж щяхме да четем само 30 минути.
А вече цял час никой не мърда.
Дори котето.
Това е.
Няма нужда от голям план.
Нито от амбициозни цели.
Просто едно тихо връщане към моментите, в които четенето не е задължение, а убежище.
Не навик, който трябва да се поддържа с натиск, а време, което носи топлина.
Най-любимото време, прекарано заедно.
Понякога списъците са нужни, за да видим пътя.
А понякога — само един споделен час с книга е достатъчен, за да си спомним защо сме тръгнали по него.
Коментари
Публикуване на коментар