Попаднах на един разговор в Threads между млади прогресивни хора.
Коментираха редно или не е да се отстъпва място на възрастните в градския транспорт. Всъщност, не. Не просто коментираха, те се оплакваха, те бяха напълно уверени, че да ставаш на пенсионери е безумно.
Един след друг споделяха примери, в които разобличаваха тези хитри старци, които „се шляят по цял ден, колкото да не са си в къщи и тичат към автобуса все едно са на 20“, а след това се правят на уморени.
Много четох. Много научих.
Говореха за уважение, за емпатия. Но нито едно от двете ги нямаше в думите им. Те ги искаха за себе си.
И се замислих за това, че порасна поколение от хора без усещане за граници, които вярват, че всичко им се полага. Които се борят само и единствено за своите права. Съжалявам, че ще бъда в тотален дисонанс, но не е добре това.
На този свят не всичко е за вас. На този свят и в този живот, ако търсите щастие и смисъл, на първо място трябва да давате.
Първата мисъл винаги трябва да е за другите. Защото, банално или не, всички хора сме едно цяло. Живеем зависими един от друг, в едно общество, което е толкова добро и благосъстоятелно, колкото е най-незначителния човек в него.
Затова и не харесвам криворазбраната мантра „Обичай себе си“. Тя произвежда най-вече егоисти и буквалисти, които дори не осъзнават, че любовта към себе си не изключва другия, а започва от умението да погледнеш навън.
Когато изразът „Обичай себе си“ се разбере повърхностно, той се превръща в оправдание. Оправдание да не отстъпиш. Да не се съобразиш. Да не понесеш неудобство. Да не направиш крачка встрани, дори когато срещу теб стои някой по-уморен, по-бавен или по-крехък.
Истинската грижа за себе си възпитава вътрешна мярка. Тя учи, че човек не е самодостатъчна вселена, а част от общество, в което всички сме свързани – понякога силни, друг път слаби.
И ако още от малки децата свикнат да си задават въпроса „Кой до мен има нужда от помощ?“ това общество ще стане по-добро, а те самите – по-силни.
Възрастните хора не заслужават уважение, защото са слаби. Те го заслужават, защото носят бремето на живота, времето, труда, грешките и усилията, с които ние още не сме се срещнали.
Заслужават ги дори когато изглеждат бодри.
Дори когато бързат.
Дори когато не отговарят на нашите представи за „достоен старец“.
Уважението, което показваме с действията си не е награда за добро поведение – то е отношение към човека срещу нас, а и към нас самите.
Ако научим децата си да отстъпват място не ги учим, че са втора класа. Не, учим ги да наблюдават.
Да разпознават умората, която не винаги се вижда.
Да разбират, че животът има различни етапи и ако днес си млад си здрав, ще дойде време, когато ще разчиташ на нечия доброта.
Да знаят, че носят отговорност.
Затова, в тези най-светли дни, които предстои да прекарате с децата си, моля ви, сложете началото на едно по-здраво общество, в което да остареете достойно.
Като родители на малки деца точно вие, точно днес държите вълшебната пръчица, с която бихте могли да преобразите света.
Как би могло да стане това?
❤️ С личен пример. Нашите действия да най-ясния урок.
❤️ С разговори, вместо с поучения.
❤️ С малки жестове всеки ден. Отстъпено място, задържана врата, изслушване без прекъсване.
❤️ С благодарност към възрастните около нас. Да говорим пред децата за това какво са направили бабите и дядовците, не само за недостатъците им.
❤️ С ясно поставени граници. Детето не е център на света. То е част от него.
Състраданието не прави човека слаб. То го прави устойчив. Дете, което умее да отстъпи място днес, утре ще умее да поеме отговорност, да се грижи, да бъде опора. А това са качества, които не остаряват и не излизат от мода. Те са знак за вътрешна култура и себеуважение.
Ако искаме децата ни да живеят в по-човечен свят, трябва първо да ги научим да мислят за другите. И да им помогнем да разберат, че са значими именно защото могат да обичат, да виждат и да дават.
Коментари
Публикуване на коментар