Преди 6 седмици започна голямото недоволство на Момчето провокирано от промяна и нови дейности в живота му. Такива, които не е търсил, не е искал и в които не открива смисъл засега.
В началото си казвах, че трябва да съм търпелива, нали са необходими „само“ 3 седмици, за да свикне човек с нещо ново. Но минаха два пъти по три седмици, а недоволството се усили.
За да му помогна да приеме промените въведох какво ли не:
🔸Слушане на класическа музика (той обожава) за отпускане и настройване.
🔸Обяснения, примери.
🔸Дадох му право на избор кое да прави първо.
🔸Изслушвах го търпеливо и приемах непрестанното мрънкане.
🔸Валидирах чувствата му.
🔸Промених времето за извършване на въпросните дейности.
🔸Дори го награждавах! (Ако четете ЗаБавно детство отдавна със сигурност знаете колко против съм външната мотивация и наградите).
И НИЩО.
Нищо не се промени. Негодуванието остана, предизвиквайки постоянни главоболия у мен, ужас от неочаквания обрат, който настъпи у иначе така любознателното и кооперативно дете мое, усещане, че генерално провалям чудесната идея и всеобхващащо чувство на безпомощност. Тотален провал.
Отдавна се научих да не се противя, а да приемам, да пробвам с разбиране и спокойствие, но какво трябваше да направя след всички изброени стъпки? Изчерпах моделите от модерните книги за възпитание, които трябваше да дадат положителен резултат, а напредък нямаше.
Ужасявах се от началото на всеки ден.
Докато в една болна нощ, от онези, в които докосваш челото на детето по петдесет и пет пъти в минута, за да усетиш температурата, в някакъв делириум най-сетне ми хрумна следващата стъпка.
Трябваше да му предоставя специално време, в което да изрази недоволството си. Така щях да освободя останалото време от мрънкане, той щеше да може да се концентрира в дейността, а след края ѝ да се отдаде на негодуване и мрънкане.
При първа възможност уточнихме заедно здравословните граници на изразяване на недоволство според неговите желания, които бяха толкова мили – може ли да свиря силно на пианото и да хвърлям възглавници – бяха някои от въпросите му.
И дойде дългоочакваният ден на планирано негодувание. Определих 30 минути след края на провокационните дейности (които минаха бързо и безпроблемно за първи път), а после дойде времето за недоволство.
В първите пет минути бесня на воля.
След това сякаш забрави всички планове и не можеше да се сети как още да недоволства.
И след това – О, чудо! – се зае да твори. Направи тази черна и недоволна гъсеница, адаптирана от стар проект, който е виждал от Dad Lab, двамата съзерцавахме как чернилката оцветява водата и се забавлявахме с красивите форми...
И някак недоволството се изчерпа. Разтвори се във въздуха.
Поне за днес.
За утре сме планирали още един епизод на недоволство, който да прегърнем с разбиране.
Коментари
Публикуване на коментар