Есента стъпва полека. Гали ожънатите ниви, дъха ѝ раздвижва листата и закъснелите пчели.
Тихо.
Тихо е на полето. Ни трактор се чува, ни самолети прелитат. А небето е кристално синьо и високо, високо.
Иска ми се да лежим под шипковия храст, но се сещам за това едва сега, когато описвам този отминал ден. Вчера, докато го изживявах бързах да попия всичко от него, да обера шипките и дори бодлите, които изтръгваха спонтанни викове всъщност не ми пречеха истински. Вчера исках да потъна в тишината. Топлата. Вчера галех червенината на шипките и си мислех, че няма нищо по-хубаво от това да се трудим заедно като семейство под меките слънчеви лъчи. Да сме там, един до друг – майка, баща и син – без необходимост да разговаряме. Да разтоварваме предпазливо и бавно клоните от алената им тежест и с благодарност да пълним торбичките си.
Благодарност ли? Да.
Говоря за онази благодарност, че живееш на тази плодородна земя, че си открил точното място, че можеш да споделиш с детето си един истински природосъобразен живот. Живот, в който не пречиш, не рушиш, даваш колкото можеш, взимаш колкото ти е необходимо и се сливаш хармонично с диханието му.
Да събираш диви плодове е нещо толкова просто, а така силно като изживяване. Възпитателно. То дава възможност на детето да наблюдава кръговрата на природата.
Ето го там бодливия храст, разлистващ се през пролетта, който през лятото беше красив с цветовете си, а сега плодовете му са узрели и ни очакват да ги съберем, да ги изсушим и да пием топъл чай цяла зима, докато той гъделичка с бодлите си вятъра.
Ето го ритъмът на природата, който води и нас бавно, но сигурно през годините.
Ето ги и хубавите мигове заедно, които ще се превърнат в спомени и ще подслаждат чая ни в късите студени дни и ще ни връщат назад, и на колкото и години да станем ще ни дават опора, защото ще знаем, че не сме живели напразно.
Ето я и обичта, с която сме правили всичко, и която искаме да дадем обратно на света.
Коментари
Публикуване на коментар